Петя Стефанова е не просто автор – тя е човек, който живее чрез словото. Психолог по професия, майка, поет и пътешественик по душа. Определя се и като авантюрист с множество страхове и склонност да тества с кои може да се пребори.
За съвременната поезия
Според Петя съвременната поезия често звучи като разноглас – има много смисъл, но понякога липсва поезията. Забелязва засилване на тенденцията към фаворизиране на определени автори извън безспорните таланти. Според нея силата на истинската лирика да изцелява се крие в музиката на думите, в способността едно тясно пространство от няколко реда да побере космически смисъл.
Петя споделя възторжено за първата си награда от поетичния конкурс за любовна лирика „Горчиво вино“ за стихотворението „Среднощна приказка“, което става повод за издаване на стихосбирката, носеща същото заглавие. „Историята не се отличава с някаква изключителност, но се случи в първия учебен ден на сина ми при постъпване в новото му училище след седми клас. Време, в което бавно и болезнено приемах неговото „отлитане“ от дома. Докато се лутах заедно с останалите родители, телефонът ми звънна. Една дама от читалище „Братя Миладинови“ в гр. Петрич ме поздрави и попита дали ще отида да си взема наградата.“ Петя приема с изумление новината, по думите ѝ отдавна е престанала да очаква признание от конкурс.
„Няколко пъти попитах дали е сигурна, че търси мен, а тя се засмя. После моят издател, Пламен Тотев, се свърза с мен в социалните мрежи, което предизвика нова вълна от недоверие“, спомня си Петя. Още по-любопитно е последвалото признание от страна на издателя – бил е убеден, че стихотворението е написано от мъж. Конкурсът е бил анонимен, а анонимността е известна гаранция за обективност.
Среднощна приказка
Тя си тръгна. Отвътре трънлива.
Външно – хубава, светла и млада.
Замълчаха щурците в копривата
и притихна съседната вада.
Тя пристъпи. По въглени тръгна.
Изгори си копитата даже.
Не остави и път – да се върне,
не желаеше нищо да каже.
Не таеше омраза – гората
все я мамеше, тъмна и гъста.
Несвободна – сърце зад ограда,
ослепя без поляните пъстри.
Тя си тръгна. По живо, по здраво.
Кадифена кошута в тъмата.
Отклони се, не тръгна направо,
а смирено последва тъгата.
Той не вика. Приседна на прага.
Стисна зъби – прехапан, по мъжки.
Не умееше шумно да страда
и остана след нея заслушан.
Но ловецът във него заплака,
остарял за последната крачка.
после вдиша светулки от мрака…
и зачака поредната плячка.
„Камино – да намериш сърцето си“: пътепис отвъд картата
Книгата ѝ „Камино – да намериш сърцето си“ е много повече от пътепис. Тя е интимен разказ, в който Камино е само фон на една по-дълбока история – свързването между майка и дъщеря. Авторката не търси ефект, а истина. Записките в малък тефтер, носен през цялото пътуване, се превръщат в безценен ресурс за възкресяване на преживяванията.
Първоначално нейната дъщеря реагира с резерви по отношение на бъдещата книга, защото не е била сигурна как читателите ще възприемат историята. „Когато говорихме за това, аз се замислих за различието във възприятията и че всеки ще открие своя смисъл, ще си създаде собствена представа.“ Петя вярва, че пъстротата и противоречията в образите носят най-голяма човечност.
Камино с дъщеря ѝ: да вървиш към другия
Отглеждаме децата си, но не за себе си. В определен момент е нужно да ги пуснем да си тръгнат от нас. Наша отговорност е да ги подготвим за това, което започва отвъд защитената среда на дома.
Хиляди хора от цял свят изминават Камино пеша или с велосипед – като духовно пътуване, личен преход или културно приключение. Когато тръгва по легендарния маршрут Камино де Сантяго заедно с дъщеря си, Петя носи със себе си не само тежка раница, но и множество страхове – дали ще издържи физическото натоварване, дали ще се справи с полетите, след като от трийсет години не е лятяла, каква ще бъде комуникацията между двете с дъщеря й… и най-важният въпрос: Ще се срещнат ли на друго ниво и ще започнат ли да творят една нова обща реалност?
С огромна откровеност тя описва трудния път на връзката между родител и дете. От изискването за послушание през очакването за уважение до стремежа към благодарност и до осъзнаването, че има дъщеря, която отстоява своята същност. „Една дъщеря – бунтарка до мозъка на костите, която не се чувства длъжна и със зъби и нокти брани своята същност такава, каквото иска да е – извън стандарти и очаквания. И започва войната – между родител и дете, между поколения, между разбирания…“, разказва Петя.
„Накрая идва отчуждението, преплетено с незадоволената нужда от обич. Противоречиво и мъчително. Ако родителят не признае потребността на другия да бъде друг – всичко приключва. Аз не исках това и поех своята отговорност“, признава тя.
„Моето Мими е момиче от новите хора, напориста и безцеремонна, прикрито чувствителна и нетърпяща критика. Такава е, Пътят е мястото и времето, където да се откажа от мераците си да я „преправям“. Тя реагира остро и на забележка от сорта: „Раницата ти е накриво, да ти стегна ли презрамката?“. Веднага бивам нарязана на търкалца: “ Престани да ми казваш какво да правя!“ Следва дълга и гневна тирада за намесата в живота ѝ. Аз млъквам, казвам си: „Ами, теб ще те болят раменете!“ После се чудя, ако се оплаче, дали да не ѝ го върна с нетърпимото: Нали ти казах!“ Отказвам се, напомням си защо съм тук и понасям всичките забележки на света…“ (откъс от пътеписа „Камино – да намериш сърцето си“)
Литературни вдъхновения
Изправена пред белия лист в началото, Петя изпитва трудност да пише, но щом прегледа снимките, записките и коментарите си във Фейсбук, текстът потича с лекота. „Понякога не успявам да отразя идея или хрумване, някакъв проблясък или различен ъгъл на виждане, така бързо тече мисълта ми“, добавя тя. Не обича да говори за постижения, а за усещания – радостта, че все още се вълнува от света, че пише, че вдъхновява. Благодарна е за семейството си, за обичта с децата си, за възможността да пътува, да мечтае и да твори. Всяко пътешествие, според нея, добавя нов нюанс към възприятието ѝ за света. Пътува чрез сетивата си, запаметява чрез сърцето. После – превръща тези впечатления в думи.
Петя Стефанова споделя, че обича да чете книги от Стайнбек, Хемингуей, Селинджър, Фицджералд, Ялом, Бакман, Зюсак, Мелиса да Коста, Букай, както и някои от творбите на Стивън Кинг. От българските класици предпочита писателите Димитър Димов, Йовков, Дебелянов и Яворов.
След Испания, Петя тръгва по Португалския маршрут на Камино – този път със сина си и неговата приятелка. Тъй като преживяването е различно, текстът също е различен. Книгата вече е написана, но все още не е поела своя път към читателите, затова изненадите предстоят.
Към читателите в “Зелено четене”
„Да се оставят думите да ги отведат по безкрайните пътища на случването. Да бъдат здрави. И да не ме съдят строго – аз не съм писател, аз съм човек, който тачи словото и е щастлив, когато разказва истории.“
Материала подготви: Надежда Динева
