***
Любовта е да дадеш нещо, което нямаш, на някого, който не съществува. ― Жак Лакан
Такова въображение стиснато
даже и в дланите рядко се вижда.
Слънцето върху ни е виснало.
Говорим си с тебе за грижата,
която грижа се копае отвътре
и лопата ръцете са голи и наши.
Луната тази вечер пак е мътна
и играят бедуини танц със саби.
Тъжно се думите наши търкат,
една в друга и един във друг.
Спорех със себе си до мръкване –
дали ако си жив си също влюбен,
а то оказа се, че нямало значение
и че гаснат лампите в нас умерено.
Любовта завинаги са мнения,
а те не са в очите ти намерени.
Те се образуват, щом
бълбука под кората
сърцето ми заровено
в плочите тектонски.
Гаснат лампите,
заспива бавно светлината,
преборена от обидите,
превърнали се в гости.
Щом приключи тя с мен, ме разпръснете
и на гроба ми пишете с малки букви:
“Не опознах ни моретата, ни бреговете,
но представих си ги на ръба на твойте устни”.
***
Дворците не бяха построени още,
когато аз ги наблюдавах отдалеч.
Виното започваше да бъде грозде
и човекът започнал бе да бъде реч…
***
Ти си най-добрият звук в гласа ми
Красотата не съществува, следователно и ти не съществуваш.
