За чудовищата – измислени и реални, писането и българската жанрова литература
„Вероятно това, което ме привлича в чудовищата, е непознатото и забраненото. По своята същност чудовищата – било то като същества или като метафори за определени състояния – нарушават установения ред, преобръщат нормите. А именно това предизвиква онзи гъдел и интереса към тях.“ Според автора те са „забраненият плод“, към който винаги сме проявявали инстинктивно любопитство. В този смисъл чудовищата са не просто заплахи – те са проявления на човешкия стремеж към съхранение и разбиране на непознатото.
Човешкото чудовище често е най-страшното, защото рядко може да бъде разпознато веднага. Тази неяснота, това двусмислие ни помага да погледнем на човешкото състояние, инстинкти и дори еволюция от нова перспектива. И точно това той се опитва да прави чрез историите си – не да поучава, а да провокира размисъл. „Няма нужда от морализаторски плакати – достатъчна е логиката на самия разказ, която, ако е изградена добре, ще насочи читателя към нужните послания.“
Пише преди всичко това, което би искал да прочете. „Изпитвам особена обич към детската литература. В нея чудовищата не са натуралистични и не носят цинизма на света на възрастните, но същността им е същата. В книгата „Плюшеното приключение“ героите изживяват емоционални и екзистенциални метаморфози, аналогични на тези, които всеки човек преживява. Ние не сме плюшени играчки, изхвърлени на бунище – или пък сме? Понякога, метафорично, се чувстваме точно така. Персонажите в тази книга имат човешки състояния, минават през различни житейски етапи и емоции.“
Според него писането за деца изисква внимателен подход към сериозните теми – особено темата за смъртта. Затова Благой залага на умерения консерватизъм. Истината е важна, но трябва да бъде поднасяна с мярка, с разбиране за възрастта и чувствителността на детския читател.
Гледа оптимистично на жанровата литература в България. За разлика от киното, където успехът зависи от целия екип, за него литературата е индивидуално усилие – писателят носи пълната отговорност. „Българското кино все още се намира в предучилищната спрямо световното. Литературата ни обаче вече има достойни представители, които могат да се съревновават със световните автори.“ В последните години наблюдава възход на българските жанрови автори – нещо, което в началото му е изглеждало като аномалия, а днес вече разпознава като устойчива тенденция. „Българският читател става все по-уверен в избора си на родна литература и това е радостна промяна.“
Изтъква успеха на „Мамник“ от Васил Попов, който според него се дължи на няколко фактора – мултижанровият му характер, вплитането на фолклор, история и митология, както и първоначалната му поява в аудиоформат. От дигитална платформа книгата премина в печатна форма – необичайно, обикновено е обратното. „Вярвам, че и третата част от поредицата също ще бъде приета успешно, защото „Мамник“ вече е попкултурен феномен.“
Според него българските автори трябва да могат да пишат качествено, да предлагат завършен и автентичен продукт, който да могат да рекламират и защитят лично – с искреност и правдивост. Те трябва да бъдат отворени към публиката, но и готови за неуспех. „Провалите са част от пътя и са неизбежни. Важното е да умееш да ги ревизираш, да израстваш от тях и да се подобриш.“
Критичността като двигател
Благой Иванов е сред най-проницателните кинокритици у нас, а заедно с Димитър Дринов представят селекции от филми в предаването „Култура.бг“ по БНТ1 . Критиката му обаче не е насочена само към историите от екрана. „С времето осъзнах, че използвам доста паразитни думи – и това е нещо, върху което работя. Но има и една друга крайност – онази прекомерна самокритичност, при която не си позволяваш да се зарадваш на нещо, което си създал. Това е тежко. Затова се опитвам да съм конструктивно критичен към себе си – там, където има смисъл. Когато гледам свое телевизионно интервю, си отбелязвам: „Тази дума не беше най-точната. Следващия път – пауза, мисъл, и тогава – по-добър изказ.“
Ясно подчертава обаче, че не е толкова строг към себе си, колкото към модерното време, в което живеем. Хората днес са изключително напрегнати, а всяко разминаване в мнение се възприема като фронтален сблъсък – едва ли не като вражда. „Живеем във време, в което трябва да подбираш внимателно думите си. Затова се стремя да бъда точен и да не прекрачвам границата на допустимото – не от страх, а от уважение към културата на диалога. Можеш да изразиш дори грубо отношение към дадена идея, без да губиш културата си на изразяване.“
Най-голямата трансформация, която според него един автор може да претърпи, е „излизането от какавидата“. „Имам познат, който е изключително интелигентен, артикулиран, преводач на световни автори, но се въздържа да пише свои текстове, защото се чувства недостоен. Смирението му пред големите имена го парализира. Но в един момент трябва да се пречупиш – дали ще се превърнеш в пеперуда или в молец, не знаеш. Това ще покаже читателят. И аз съм бил в това състояние на притеснение, например преди да публикувам „Крехар“. Но вярвам, че книгите ми имат какво да предложат. Страхът от реакцията е здравословен. Ако изобщо не те е грижа как ще бъде приет трудът ти – това вече е тревожен сигнал. Нужно е да можеш да приемеш критика и да се усъвършенстваш чрез нея.“
Благой Иванов подчертава още, че любовта на читателите трябва да е заслужена. „Никой не е длъжен да те хареса, не трябва да си мислиш, че само защото се стараеш, ще харесват работата ти. Много автори се разочароват от критика – в киното това е дори още по-изразено. Някои се обиждат, други стигат до заплахи със съд.“ По думите му това е симптом на народопсихологически проблем.
Стивън Кинг е кибритът, от който лумва любовта му към четенето и литературата, а за най-силни намира романите му от 70-те и 80-те. Пример за автор, който много е уважавал в тийнейджърските си години, е Дийн Кунц, от когото е почерпил умения при писането на диалози. Един от любимите му романи днес е „Пътят“ на Кормак Маккарти – книга, която разчупва читателя на съставните му части. Екзистенциална, сурова, силно въздействаща, макар и написана невитиевато. Много харесва „Изворът“ на Айн Ранд. „Не споделям философията ѝ, не харесвам личността ѝ, но романът ѝ е мощно изграден и нейната философия работи в романа безукорно! Четейки сцената със съдебния процес, буквално „скандирах“ за Роурк. Обичам, когато злодеят в книгата не е очевиден – когато първо се настани под кожата ти, спечели те, започваш да обичаш да го мразиш и да мразиш да го обичаш. Елсуърт Тухи като метафоричен образ на колективизма е точно такъв персонаж. Съгласен съм с Айн Ранд, когато използва художествената литература, за да заяви определени позиции.“
Що се отнася до литературната сцена у нас – нуждаем се от по-широкоскроена критика. „Мога да посоча като чудесни текстовете на Мартин Касабов, който е повече в елитарната клика, отколкото в жанровата и го казвам с усмивка. Имаме нужда от литературна критика не само по линия на някои доста прехвалени автори, награди и групи, а генерално би било интересно да се пише за всякакъв тип литература. Предразсъдъкът е наличен, що се отнася до жанровата проза у нас, всички престижни литературни награди абсолютно винаги подминават жанровата литература. Случвало ми се е да чета книга, номинирана за престижна българска награда и четейки, да съм изключително благодарен, че не съм я написал, защото е ужасна. В същото време съм чел превъзходни жанрови книги, които остават в сянка.“ По думите му е нужно да пишем честно, да се радваме, когато създаваме нещо стойностно и да сме готови да понесем провала. Само така литературата, а и ние с нея, можем да се развиваме.
Вярата в честността
Никак не би му било лесно да влезе в кожата на героите си, защото най-често краят за тях не е добър. В разказите – положението е още по-безкомпромисно, там пада голяма сеч. „Един от любимите ми образи е Вирджиния от романа „Мазето“. Тя е събирателен персонаж – носи в себе си хора, които познавам, но и част от самия мен. Има нещо автобиографично в нея. Продължавам да я нося в мислите си. Тя е мрачна, но дълбоко човешка – точно с това е толкова близка до мен. Чрез нея се опитвам да се видя отстрани“, споделя писателят.
Да работи самостоятелно по книга е по-малко предизвикателно за него именно защото отговорността е индивидуална. Напрежението при съвместния труд по антологията „Възкресения“ е било по-осезаемо. „Когато създавахме „Възкресения“, се притеснявах дали няма да прецакам нещо в проекта, не защото не мога да се справя, а защото съм поел отговорност и всичко това се случваше в тежък период за мен.“ Въпреки това, антологията се получава точно така, както той си я представя, а авторите създават истински букет от жанрове, настроения и стилове.
В момента Благой Иванов работи по нов проект, но е в много ранен етап и само можем да предполагаме колко чудовищно-зрелищен ще бъде той.
„Не мога да пожелая на читателите нищо универсално, без да звучи банално. Но ще бъда съвсем честен – не всеки, който отвори моя книга, ще я хареса. Надявам се обаче, че мнозина ще намерят нещо за себе си, защото дори когато пиша в жанрова рамка, се стремя към универсални човешки теми. Чудовищата, убийствата, свръхестествените елементи – всичко това би ми било безинтересно, ако не беше преплетено с човешки конфликти и динамика между героите. Пожелавам на читателите нещо просто – да бъдат широкоскроени. Да отворят съзнанието си и сърцата си и да бъдат честни спрямо произведението, което са взели в ръце.“
Материала подготви: Надежда Динева
