Поезията като спасение и зов: Историята зад „неЛюбов“
В свят, в който времето никога не стига, а думите често остават неизказани, една млада авторка намира спасение в поезията. Тя е студентка последна година в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, преподавател в училище и частен учител, а между всички тези отговорности и поетеса по душа. Писането за нея не е хоби, а необходимост, дълбоко вкоренена още от ранна възраст. За първи път приветстваме Симона Тодорова в Национална кампания „Зелено четене.
От малка знам, че има
хора малотрайни,
които тръгват си,
щом започне да боли.
Ала все мечтая си
за крайности –
някой,
който да не спре
пред моите бодли.
„Поезията винаги е присъствала в живота ми – неизбежно е, когато баба ти е поетеса“, споделя тя. Симона е внучка на поетесата Донка Василева, която е неотлъчно до нея при подготовката на ръкописа и предпечатната подготовка. Истинската искра обаче пламва след едно ново, по-зряло прочитане на стихотворението „Прощално“ от Никола Вапцаров. Именно този момент отключва вътрешния ѝ порив да напише първото си любовно стихотворение. „Иронично е, че винаги съм се припознавала най-силно в женската поезия, но именно Вапцаров отключи у мен желанието да пиша“, казва тя.
Най-големият недостатък
на всяка жена е „умението“
да се самозалъгва.
Никой друг не може
да я излъже
така,
както тя самата себе си.
Идеята за собствена стихосбирка се ражда спонтанно, почти на шега. След като започва да публикува свои стихотворения в Инстаграм и постепенно привлича вниманието на читатели, майка ѝ задава въпроса, който променя всичко: „Защо не издадеш стихосбирка?“ Така „неЛюбов“ става реалност – заглавие, което носи дълбок емоционален заряд и умишлена двусмисленост.
Какво изразява заглавието „неЛюбов“ – обратното на любовта или игра на думи, която може да възприемем и като „Не! Любов!“?
„Точно в двусмислието се крие замисълът“, обяснява авторката. „Може да се прочете като отрицание – „не любов“, но и като зов – „Не! Любов!“. Стиховете разказват за силна, изгаряща любов – за съжаление, споделена само от едната страна.“
Въпреки времето, което отдава на преподаването и образованието си, тя не спира да мисли за бъдещи творчески проекти. Сред мечтите ѝ стои и роман, който чака своя подходящ момент. „Надявам се след дипломирането да се посветя повече на тази мечта.“
А какво може да направи с нас поезията? „Всичко, което ѝ позволим“, казва поетесата. „Тя е душа, вплетена в думи. Кара ни да усещаме по-дълбоко, да виждаме по-ярко, да мечтаем без страх.“
Старомодна
Прибрах се.
Седнах.
Въздъхнах…
Уморих се
да гледам хора
с празни души
и сърца.
Обича ми се.
Симона предпочита за четене уединението на дома – уютен диван, одеяло, чай и книга – идеалната атмосфера за потапяне в литературата. Въпреки че не е открила друго изкуство, което да ѝ носи същото вътрешно освобождаване като поезията, не изключва възможността някой ден да опита и друг жанр.
На финала, в рамките на Националната кампания „Зелено четене“, тя отправя съкровено пожелание към читателите:
„Четете, чувствайте, обичайте. Не само ако попаднете на моята книга – правете го винаги. До края на дните си.“
Материала подготви: Надежда Динева
