Кога да прочетете „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов?

Георги Господинов беше изстрелян на върха на литературната слава, спечелвайки „Букър“ и по този начин привличайки към личността си и любов и омраза.

За мен лично беше много важно с какво ще излезе той след „Времеубежище” и дали ще зарадва критиците си, като се провали или ще защити достойно името си.

„Градинарят и смъртта” (Изд. „Жанет 45“, 2024 г.) като тематика беше неочаквана, въпреки че всеки се сблъсква с това страдание и мъка – да съпроводи свой близък човек до ръба на живота и да го пусне да прекрачи отвъд.  Господинов несъмнено е страшно силен в теми за близкото минало и за белезите, които то оставя върху нас. В тази книга той не рискува да ни впечатлява самоцелно, а влиза и плува в свои води, а силата му идва от темата, която е хем лична, хем и общочовешка. 

Аз също имам тежко болен и стар баща и със всяка страница на романа асоциативно пренасях авторовите терзания и страхове върху себе си. Начинът, по който думите му отекваха някъде дълбоко в душата, ме навеждат на мисълта, че много хора също ще ги приемат и разпознаят. Господинов мъдро медитира над страданието, битието и небитието и достойнството и слабостта на човек. Позволява си да поетизира грозното и да придава смисъл на отчаянието.

Когато се пише от сърце много си личи. Много е трудно градинарят – този вечен оптимист, черпещ сила, красота и надежда от земята, да се справи със смъртта – това вселенско безобразие. Кафка беше казал: „Книгата трябва да ни служи като брадва за замръзналия свят под нас.” Мисля, че Георги Господинов заби здраво тая брадва, даде сила на живите и милостиво, и с любов изпрати мъртвите. Книгата за мен е много по-силна от наградената му книга, заради личния момент в нея. А кога да я прочетете? – когато пред вас тече река, която не смеете да пресечете, вина която не можете да носите, гняв, който не можете да овладеете – тогава.